Малко размисли за рожденният ден...

Днес телефонът ме събуди на пожар! Родителите ми бързаха да ме поздравят първи... е, сестра ми ги изпревари още снощи.Рожденният ден отдавна вече не е магия за мен. Колко жалко! Спомням си трепетът и нетърпението, с които го очаквах когато бях малка. И чувството, че си специален поне на този ден! Ами, че той си е само твой! Замислих се кога този празник се превръща в тежест, кога започваш да го чакаш не така нетърпеливо. Или кога започва да ти е "все тая"? Спомням си, че още от началото на месеца започвах да планувам, да мечтая- за тортата, за гостите, са празничната обстановка, за усмивките и за подаръците! Ах, подаръците! Чаках ги с такова нетърпение, че когато гостите влизаха, аз първо забелязвах какво носят. Голям ли е пакета, какво може да има в него? Така се заплесвах в мисли, че сякаш подаръка влизаше преди гостите, не можех да им се зарадвам преди да съм видяла какво ми носят, или по-скоро радвах се, но бях нетърпелива! Но независимо какво са ми подарявали и дали ми е харесвало или не, аз винаги бях усмихната, щастлива, не бях капризна, не се сърдех, ако не получавах желаното. Мислейки си за тия неща, започнах да усещам хубавия трепет- да, днес ще бъде хубав ден! Защото човек трябва да се чувства специален всеки ден, но тъй като ежедневието не го позволява (а и честичко самите ние забравяме), поне днес ще бъда много много специална!

Наистина ли щом човек умре
това е краят му и друго няма?
И след смъртта остава само прах,
който с времето се разпилява?
Какъв е смисълат, ако е така,
да боря с лакти и инат живота?
И да изгубя сън заради неща,
които и без друго са обречени?
Какво ако постигна много
в работата си и преуспея?
Ако натрупам купища пари
и купя къща с хиляди удобства?
Какво ако градиш един живот
с цената на усилия и мъки?
Нима до сетния си час
ще можеш някак си да ги оценяш?
Какво ако с теб сега
се влюбим и решим да се оженим?
Нима след няколко лета
смъртта ни няма пак да ни отскубне?
Какво ако спечеля всичките
така наречени от хората блага?
Нима ще бъде смислен пътя ми,
ако съм само прах и без това...

Животът е прошепнат стих
едва изречен в часовете преди утрото.
Едно изпуснато и парещо дихание
дарило волята да съществуваш.

Животът ражда се със слънцето-
един различен шарен свят.
Бързаш да попиеш всичкото,
да не изпуснеш нищо, нито миг!

Животът е жесток понякога.
Жесток излишно, прекалено сякаш.
Ти стискаш зъби, бориш се с тъмното,
мълчиш, търпиш и чакаш.

Животът е красив понякога,
красив е всъщност всякога и много даже!
Усмихваш се, трептиш от чувството,
че всичко в твоя ден е бляскаво и грандиозно.

Животът труден е, ти бориш се отчаяно.
Защо тогава в края си го стискаш?
И бориш се за всяка глътка въздух
прегръщайки и радости и болки!

Животът кратък е и сякаш недостатъчен.
И никога не ще опиташ всичко!
И никога не би живял достатъчно!
Сърцето ще копнее да е вечно!

Дали животът дава втори шанс
когато двама се харесат и разминат?
Без думи! Само с погледи! За миг!
Очите казват повече от всичко...

Не зная името ти. Аз те кръщавам всеки път.
И всяко име ти отива. Все си хубав!
Вглеждам се във всякое лице и търся теб.
Не зная даже в този град ли се намираш...

Този има погледа ти, другият косите,
но все им липсва твоето излъчване.
Аз имам среща с другиго, но чакам теб.
Дори те виждам как пристъпваш...

Повтарям всеки жест, откраднат поглед
и всяко срамежливо изчервяване.
Чаках теб! Ти не дойде...
На кой ли град по улиците крачиш?

Не зная нищичко, но всъщност имам всичко
щом пазя спомена за теб в сърцето си!
И погледа ти стопля ме в нощта
когато са избягали мечтите ми...

Ако те срещна някога ще те позная ли?
Ти ще си спомниш ли за мен?
Или ще се подминем непознати
забравили за онзи зимен ден?

А може и да се усмихнем разпознали другия!
Ще имаме ли смелост и кураж
да превъзмогнем гордости и пречки?
Как ще звучи тогава твоя глас?

Дали живота дава втори шанс
когато двама се харесат и разминат?
Или това е всичко? Втори шанс
единствено ще имаме в мечтите си?

Днес е тъжен, много тъжен ден!
Тъй тъжен, че и птиците не пеят.
Така е мрачно и боли
и всяка фибра болката усеща.

Навън започна да вали.
Вали и в стаята ми с хубавата гледка.
Но гледката я няма днес почти-
мъгла се стели пред стъклата.

И телефонът не звъни.
Забравили са номера ми всички хора.
Безмълвен апарата си стои
и още повече привлича самотата.

Времето навън лети,
а в стаята се ниже много бавно.
Денят ми е безкраен и дори
не знам ще свърши ли
или пък все така ще продължава.

Днес е тъжен, много тъжен ден
и няма никой тишината да пропъди.
Чувам телефонен звън, уви,
далече нейде в чужда стая.

Цяла сутрин ли си спала?
Галена от утринното слънце?
Не те ли събуди съседът отсреща
с вечните си крясъци и шумното затръшване?
Улиците вече са тъй оживени!
Народът от сега се умори да работи!
А ти все тъй потъваш в свято блаженство!
Все тъй спокойна, далечна в съня си!
Преминаха вече безбройни трамваи
така изпочупени, че скърцат от болка!
А хората все тъй тълпят се
и всеки е прав и на другия крив е!

Снощи жестоко се скарахме с теб
и изнервена всяка се тръшна в леглото.
Но сега като гледам оживените улици
и си мисля как мога без теб да остана...
Затичах се! Върнах се вкъщи уплашена,
че и ти може нейде без мене да бродиш!
Ти си спяла без да чуеш съседа, трамваите!
Ти си спяла без да се страхуваш!
Сигурна в мен и в чувствата,
които нося за тебе в сърцето си!

Разкажи ми за своите сънища!
Нека забравим кавгите!
Как обичам да си прощаваме
и как е сладък след това денят ни!
Ще излезем навънка прегърнати
поздравявайки съседът намръщен.
Вървейки през шумната тълпа ще се усмихваме
и ще се возим в старите трамваи!
Как е хубав след това денят ни!
Да се караме и бързо след това да се сдобряваме!
...но нека започнем от утре!
Сега е толкова хубав денят ни...